Гневът- непреодолим ли е?

... и други неприятни състояния и как да се справите с тях.

Модератор: mimz

RANDOM_AVATAR
User

dragonfly_elf

Мнения

2

Регистриран на

Чет Юни 09, 2011 9:49 pm

Мнениеот dragonfly_elf » Чет Юли 14, 2011 11:13 am

Гневът не се преодолява, когато вече си се разгневил. Преодолява се, като си промениш мисленето и така не се разгневяваш изобщо. Малко tricky се изказах, но съм сигурна, че ме разбрахте...
Аватар
User

Аналитична Психотерапия

Мнения

6

Регистриран на

Чет Окт 18, 2012 4:19 pm

Мнениеот Аналитична Психотерапия » Чет Окт 18, 2012 6:56 pm

Насилието и депресията


Агресивни сме винаги, когато нещо в живота ни има нужда от промяна. Винаги, когато нещо е в дълбок разрез с нашите желания или ценности, когато имаме нужда да бъдем чути... Тя идва също така и за да ни каже кога е време да вземем живота си в ръце и да направим така трудната стъпка НАПРЕД.
Свикнали сме да възпириемаме агресията като порок, недостатък или най-малкото като негативно чувство. И толкова вярваме в това, че всячески се опитваме да я избягваме. За да приемем агресията обаче, първо трябва да я опознаем.
Агресията е един от най-естествените модели на поведение у човека. Свикнали сме да я подтискаме или да бягаме от нея (макар, че тя винаги ни настига) или пък сме враждебно настроени към всичко, което ни заобикаля.
В напрегнат момент у нас винаги се задвижва инстинкта за "борба или бягство". Когато не последва нито едното обаче сме принудени да "глътнем" тази агресия. И от здравословен инстинкт тя се превръща в депресия. Когато безропотно изпълняваме дейности, които не харесваме и очакваме другите да видят саможертвата ни.
Опитваме са да се справим с агресията, превръщайки я в … депресия. Или обърната навътре агресия. За съжаление не закъсняват и различните болести, които се появяват в отговор на подсъзнателното ни презрение към нас самите.
Да изпитваме агресия не винаги означава да се държим агресивно. Много често това чувство бива заклеймявано от нас самите като недостатък, като неблагочестива характеристика на личността ни... Резултатът - отричаме собственото си емоции, дори обличаме това качество в термина „търпение”. Това, обаче много по-лесно ни кара да се чувстваме като мъченик и жертва, защото дълбоко преди да ни отрекат другите сме го направили ние самите...
За да се опитаме да опознаем истински агресията, обаче трябва да се приближим още малко до нея...
Съществуват три основни вида модели за изразяване на агресия.
Първият е садистичната агресия - тази, която отхвърля, отблъсква, разрушава. Тук винаги и за всичко другият е виновен. Обиждаме го, нагрубяваме го, обвиняваме го – „простак, идиот, как можа!” Така, в безсилието си и в отчаяния си опит да изразим агресията си отхвърляме и самата същност на другия човек, категоризирайки го с обидни думи. В резултат на това другия отвръща със същото и конфликта се задълбочава. Това е модела на насилника.
Вторият е депресивната агресия (автоагресията) е подтиснатата, обърнатата навътре агресия. „За нищо не ставам.”, „По-добре да бях умрял.”, „И без това щеше да ти е по-добре без мен”. „Каквото ти решиш!”. С други думи маскираната като депресия агресия на жертвата. Целта е вменяването на вина у другия, чрез което ‘жертвата’ се превръща (също) в насилник. Почти винаги неосъзнато. Това поведение често води след себе си още повече агресия от страна на насилника, защото никой не обича да го карат да се чувства „лош”. Именно на това ниво моделите на жертвата и насилника своеобразно се срещат и взаимно подхранват слабостите си...
Третият модел е здравословната агресия – това е онази агресия, която отхвърля постъпката, но не и самия човек. „Постъпи глупаво, а ти не си глупак”. Така гласно изразяваме несъгласието и разочарованието, дори гнева си от дадената постъпка или ситуация, но не отхвърляме самия човек като личност (не той е „лош”, а конкретната постъпка). Показваме, че сме наранени, но не осъждаме, оценяваме другия.
Затова и той е много по-склонен да ни изслуша, което е първата стъпка към разрешаването на всеки конфликт.
Да се научим да изразяваме здравословно гнева си не означава да го скрием, нито да станем мъченици, а - да признаем тъгата, болката, обидата и страха си, когато сме най-уязвими пред важните хора в живота ни. Но преди всичко пред себе си... Това е и дарът на себепознанието - когато уважаваш себе си, другите също го правят.
Най-истинското предизвикателство е не - да се мъчим да променим насилническия модел на поведение в другия (зависи от другия), а да разберем каква е причината точно това да е изпитанието, което идва в живота ни (зависи от мен).
Само след това ще бъдем достатъчно силни, защитим себе си (и) от другите...
Аналитична Психотерапия


http://psychotherapy.alle.bg/
Предишна

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

Copyright ©2014 Psy-Help.org ® All Rights Reserved | Brought by CloudyAnt